Смъртта на майка ми не е нещо, което преодолях. Това е

Смъртта на майка ми не е нещо, което преодолях. Това е нещо, което към момента претърпявам.

Със сигурност не съм обработила болката и се колебая, че в миналото ще го направя изцяло. 

Години наред допусках, че ще бъда безусловно неспособна да действам след гибелта на майка ми. Нямах визия по какъв начин ще наподобява животът ми по-късно. Не си го представях, тъкмо както не можех да си показва какво би било да карам кола или да отида в университета или даже просто да порасна. Имах възприятието, че ще би трябвало да престана да живея, когато тя си отиде. С нейното изгубване - изчезвам и аз.

Веднага след гибелта ù трябваше да се създадат всякакви неотложни неща - да се извадят некролози, да се анулират кредитните карти и да се наеме юрист по недвижимо имущество. Изпълних всичко и по този начин запълних известно време. Имах помощ - юрист, другари, семейство, медицински асистент, който се трансформира във втора щерка за нея и сестра за мен. 

Освен това мама беше доста проведена жена. За да ме улесни, беше подготвила лист с всичките си персонални данни. От логистична позиция това е съвсем толкоз елементарно, колкото можеше да бъде и гибелта.

Най-важното, което научих за скръбта, е, че тя не е линейна и не е разумна.

В края на деня обаче аз бях нейното само дете, а тя моята единствена майка. Но към този момент я нямаше. Просто си отиде.

Започнах да получавам паник офанзиви.

За известно време отказвах да се срещам с хора.

Не всичко беше извънредно, популярност богу, имаше дребни моментни наслади, които в никакъв случай няма да не помни. Дори когато се намирах в най-лошото си положение, околните ми правеха всичко допустимо, с цел да успокоят непоносимото. Приятелите ми бяха отсреща.

Мъката ми лиши и способността да се съсредоточвам върху книги, филми или даже всевъзможни телевизионни излъчвания, които изискват повече от минималния интелектуален развой. Не ми оставаше нищо, в което да влагам прочувствено или интелектуално, такова каквото нормално обичам - или даже нещо, което да ме разсейва прелестно. 

Започнах да отивам на психолог два пъти седмично.

Ако всичко това ви звучи извънредно познато, е тъй като всички скърбим по някакъв метод.

През последните две години с другари, които също са претърпели загубата на своите майки, изградихме специфични взаимоотношения.

Това е доста необикновен, комплициран тип загуба, която може да ви обърка в допълнение. Има и някакво облекчение, което изпитвате след такава гибел, и облекчението се усеща срамно.

Вече не ме е боязън, когато телефонът звъни. Когато прочут човек почине, към този момент не пресмятам какъв брой по-голям или по-млад е бил от майка ми, като че ли това по някакъв метод се е отразило на възможностите ù за оцеляване. Оказва се, че мъртвите родители са ''страхотни'' ледоразбивачи на първи срещи и запознанства. Не ме чакат пътувания за празниците. Никъде.

Когато се навършат избрани дати, като годишнината от съответната гибел на родителите ми, не съм толкоз тъжна, колкото просто разединена.

Не направих нищо по-специално, с цел да оцелея след гибелта ù, с изключение на да продължа да пребивавам.

Автор: Джени Милър / HighViewArt